Не ме оставяй, яхабиби, виж ме – плача!
Нали си спомняш, че ти казах за съня?
Недей! Почакай! На седлото не се качвай!
Пустинята... повярвай ми!... Тя е жена!
Жена е, яхабиби... автор: regina
Той
Не тръгвай, яхабиби, със кервана!
Сънувах те! Сънят ми беше лош –
пустинна буря, череп с черна врана...
Не тръгвай, яхабиби, тази нощ!
Червено е окото на луната,
за прясна кръв пустинята е жадна.
Ни лъх,ни звук – предчувства тишината–
по воля на Аллах ще те открадна.
Ела! Да влезем в моята палатка!
В никаба криеш смуглите очи.
Като фурми са устните ти сладки,
но твоето мълчание горчи.
Ръцете ми любовно ще се вият
по смуглата ти кожа ще пълзят
и устните си в твоите ще впия,
а гривните ти тихо ще звънят...
Тя
Косите ми са вятър, мили мой,
и моят кръст по-гъвкав е от пламък,
но виждам как лежим в пустинен зной
и бавно се превръщаме на камък.
Съдбите ни – кервани. Водопоят
и жаждата ги среща във ноща,
но няма как да стана вече твоя
на друг ме дава моят стар баща.
Къната по ръцете си усещам.
Не мога вече с тях да те прегърна
Последна е, любими, тази среща
и зная – вече няма да те зърна.
Луната затова е накървена,
а враната е много лош нишан.
Набъбна мракът като черна вена.
Върви си! Тръгва звездният керван.
Сънувах камък. Имаше гърбици.
Два гълъба убити от сокол.
Аллах не даде с теб да бъдем птици...
Къде ще идем с пет камили сол?
Той:
Защо ми е солта ? Ще ги натиря.
Аллах в нощта е нашата закрила
След тях ще тръгнат, в прясната им диря.
Ела и ще се скрием, моя мила.
Три часа път назад оставих кон,
два мяха със вода във пещерите.
Открадна ли те, вече по закон
ще бъдеш моя, казаха звездите.
Когато разберат, че са сгрешили
ще бъдем с тебе толкова далече,
че няма да им стигнат време, сили.
Ще бъдеш моя, само моя вече.
Тя:
Ще бъдеш беден мили мой, нещастен
загубиш ли камилите, солта,
а пътя неизвестен и опасен
ще свърши бързо. Грозен е света.
Баща ми ще те дири и намери.
Хиени ще се кискат във нощта.
Душат си усещам как трепери
разкъсва се... Не мога да реша.
Върви си, мили! Моля те, недей.
Ще дойде някой – може да ни види
Когато утре слънцето изгрей,
ще съм далеч, страстта ще си отиде.
Масло наливаш във разпален огън
Върви си, мили! Моля те, не мога...
Водачът:
Избягали и с коня в пещерата
на дъното в прохладата се скрили,
но клетвата ги стигнала. Бащата
ги търсел и от страх се вкаменили.
Докосват се едва и се обичат,
но само поглед камъните сливат.
Те плачат – от очите им се стича
водата като мъката горчива.
© Димитър Димитров All rights reserved.