Ще помня онзи ден, във който
лозата, старата, сама проплака.
И птиците запяха тихо, с болка,
в перата си донесли вятър.
Тогава тишината ме изпълни.
Ръцете ми, стаени във очакване,
безгласно крещяха до разсъмване,
а аз те чаках, до последно чаках
и молех се дъждът да ме задави,
за да се родя, когато съмне,
но всичко в мене спря. Не вярвам,
че ти си тръгна, завинаги си тръгна.