Не знаеше ли, че те чаках, като пролет
набухнала в крилата ми на минали лета.
Не знаеше ли, че си най-високият ми полет
и трепет луд на страдащата ми душа.

Не може да си знаел, скъпи...
Душата ми как страдаше, изгаряща в жарта,
и как във пепелищата изкупваше
да бъдеш ти щастлив във любовта...

Ала не беше, не защото не обичаше,
а теб не те обича мнимата жена.
Сърцето ми макар и да болеше,
за теб измолваше щастливата съдба.

И нека, да съм аз самотната, несретната.
Така обича се безпаметно до край.
Когато изболя те някога, последната
следа за теб ще бъде светлият ми Рай.

Защо да се срамувам, че обичам?!
Любов под риза не се крие никога, това го знай
от мен, която до последно се заричам,
че теб обичам, и до сетния си край.

След мене нека ме похулят, плюят,
че трижди съм предадена от теб,
но те не могат като мен да любят,
дори да съм забравена до скръб...

Не си узнал как истински жена обича.
Не знаеше, че аз ти бях дарена от съдбата.
Отиде си. След теб зората някак си посърна.
След теб не се разпериха във мен крилата.