Небето в погледа ти...

Съществува небето.

В онзи ден го познах-

на тази земя,

във всяка галактика,

и всяка вселена,

обикаляйки ръцете ти

за първи път,

опознавайки уханието ти,

всяко твое кътче.

Когато обгръщаш 

като океан сърцето ми.

Когато се виждам

в очите ти, слънце мое.

Когато открия душата си

в твоята. В небето съм.

Когато с полъха на

вятъра рисувам 

усмивката ти необятна.

Когато с ласката

на нежно цвете приютя

сърцето ти в своето.

В теб небето откривам!

А представях си го

едно различно и разпиляно.

Разделено на добро и зло.

А може би и изхабено.

Уморено със себе си 

да се бие.

От едната страна - пустиня,

ад и тъга.

От другата - светлина 

без сезони, 

само лято и добро, но 

не познава пролетта 

и есента.

И ангели притежават го

все едно че е предмет.

И обхождат го като роботи.

А машината разделя ги

на черни и бели...

Толкова съм грешала.

Сляпа и глуха съм била.

Не съм чувала песента му.

За нея няма съм била.

Небето е прекрасно.

Във всички цветове.

То е в сърцата,

изтъкани от обич...

Днес небето откривам.

В очите ти го виждам.

В трепета ти го чувам.

В гласа ти го изпявам.

В сърцето си го чувствам,

когато в твоето забие.

Когато сме едно цяло.

Небето откривам 

в уханието на същността ти,

целунато от полета

на птиците, прегърнато

в благословията на Бог...

вечно ще го пазя, небето-

твоя поглед,

в моята невинност...