Днес облаците бяха от коприна,
каквато е душата ми в неделя,
а вечерта, като дете свенливо,
опитва се със теб да ме разделя.
Светлееха наивните ми мисли,
с криле от вятър гонеха звездите,
така навярно само във неделя
луната ми блести в очите.
Какво ли всъщност става на небето,
кой пише тихо приказките мокри?
Дъждът ли, който се излива
прощално във лилави локви? ...