Когато клепачите тегнат в безсъние нощем,
отново се вкопчвам в неизречени думи.
В тихите стъпки на избледнели следи.
Лутам се в пясъчни замъци и търся
незалостени врати.
В недосънуван копнеж проблясва утрото.
Сънищата отминават като изгубени души.
Няма мост, който далечното да свързва.
Лесно се забравят любими, но дълго
невиждани очи.
Бъдното гнети със своята неизвестност.
Затова си открадвам мъничко “днес”, ...