До месец, до два, до няколко стотин години,
стръковете ще станат гъста гора, а гората – на стърготини.
До днес и до утре, не, до колкото можем да вземем,
ще носим с очи безутешна тъга – и ще я продадем.
До черно, до бяло, до който и цвят да застанем,
ще късаме с пръсти оловни листа, ще сменяме герба и знамето.
И много въпроси неспирни натук и натам ще прескачат –
,,Сам ли съм, колко съм сам и дали продължавам да знача?’’
Но засега е добре просто тихо и свито да седнем:
да си сипем чаша чешмяна вода,
да отпием полека
и напред да погледнем.