Чух да ми казват: „Живей!
Греби с пълни шепи от живота!
Не се поколебавай,
Не жалей!
Той не заслужава твойта мъка!"
Но как да кажа на сърцето „спри!"?
Не го обичай! Продължавай!
Щом помня още погледа му 
и последните му думи:
„Ти прощавай!"
Сама се боря с този водевил.
На никой нищо не смея аз да кажа.
Да не осъдят ме във тоз резил.
Бутилката подкрепя ме в сумрака.
Остана вярна тя на моята тъга,
но той не ще я види,
ни ти, ни тя...
Пред вас ще си отана дамата.
Уравновесена...
Сама; пияна съм, от мъката сломена.
Аз знам, че тя го има и сега,
че той със нея е в прегръдките ми щом заспи,
че лъже ме в очите,
че обича само мен,
а насън мълви:
„Аморе, за теб мечтая нощ и ден."
С какво заслужих таз съдба?
До лудост него да обичам?
А той да ме гледа с безбрежната тъга
и да мълви на ум:
„Тръгни си, друга аз обичам!"
А аз оставам просто майка и жена.
На младостта безгрижието вече не предлагам.
И смачкана от жалост и тъга
в бутилката аз виждам първи мой приятел.
Не можеш да се пребориш нито ти,
ни тя...
Ако по-младата реши да ти го вземе...
А знаеш ли какво е самота?
С дни да разговаряш със стените бели,
да бродиш в паркове и сред поля
и стъпките ти да отекват в самота...
Ти си само майка и жена.
Примири се.
И отгледай му децата в пътя земен.
После ще легнеш в топлата земя
и ще забравиш що е е обич.
Ще се отпуснеш във вечността.
Ще пресушиш сълзите с ангелова песен,
а тя ще пее весело в нощта.
Любимата ще е.
Па макар и в неговата есен.