Здравей! Аз ти пиша от няколко дълги лета,
но все става есен. Дъждът ми размива писмата.
Когато си мислех, че падах, а всъщност летях,
защо не дойде да ми кажеш, че имам дъгата?
Че имам небето, звездите, и птиците… Юг.
Не беше до мен и те няма отново, навярно.
И ето, завръщам се в себе си… винаги тук…
и пиша писмото, което ще хвърля на вятъра.
Здравей! Ако може да чуеш онази стрелка
в часовника, дето способна е всичко да вземе.
Събира света ми във твоята топла ръка,
която не стига до моята толкова време. ...