Вдишваш и дълго дъх задържаш
в опит уханието ù да уловиш
и за ново вдишване не бързаш,
опиянен си, трескаво се ти дивиш.

Умът ти замъглен е, не разбира,
как възможно е за Бога тя,
в аромата си опияняващ да събира
сезони, чувства, спомени, цветя.

Гледаш я и поглед не откъсваш
как ли би могъл да сториш ти това,
ами ако е видение и го прекъснеш,
защото да премигнеш си имал глупостта.

Под хипноза на тази визия разкошна
ти стоиш пред нея невярващ, поразен,
прелива тя от магия дневна в нощна,
а ти стоиш все така от нея удивен.

Събираш сетни сили и я докосваш
и мигом сладък унес те обзема,
и нов ефирен допир си изпросваш,
блажена омая напълно те превзема.

Деликатна като цвят на роза изящна,
гладка като кадифе, нежна като коприна,
тя, все така нереална и блестяща
пред теб разцъфва в прелестна картина.

Сетивата твои тя умело подлудява,
взима бързо разсъдъка ти в плен,
мечтите, сърцето ти, нежно покорява,
бляскав сън бленуваш нощ и ден.

Но жена е тя, не сън, не магия,
жена е казвам ви, макар стихия
и не мисля аз от вас да крия,
че нейното име е... Мария!