Днес са тихи всички, кротки и добри.
Паднали сме ничком. Много ни боли!
Знам, че България клета се мъчи.
Тъжно старее в епохата жлъчна!

Лъв не реве! Той е котка послушна!
Липсват Мъже! Времената са душни!
Слагам си маска и с кротост вървя.
Някой ми кряска. Гнева си тая.  

Липсват ни ласки и нежно добро.
Всеки те стряска. Не питай „Защо?“.
Всеки по пътя душата ти ва̀ди.
Вече са стари и нашите млади.

Вечер треперят в мизерия стари.
Ужас се стеле в душите им – па̀ри!
Шепа стотинки в ръцете дрънчат.
Прашните снимки на рафта мълчат.

Старите плачат, но кой да ги чуе?
Хората крачат и борят се всуе.
Нещо голямо в сърцата пълзи.
Зов за промяна? Животът боли!

Нека с очи да обхванем селата.
Нека не крием от срам самотата.
Нека погледнем към милите пейки.
Там ни очакват, облечени в грейки:

нашите баби и дядовци смели,
скъпото куче, наречено Ели,
нашата първа юнашка играчка,
старият хубав бегач без спирачки,

топлите бухти, кората на хляба,
весели гости, словата на баба,
нашата почва, родила домати,
зрелите джанки, на сладост богати,

нашите верни до болка другари,
шумните селски забавни пазари,
първите детски любовни закачки,
нашата стара и бременна ма̀чка,

дивото лято, поляло тревите,
сетното ято, слетяло в гърдите,     
нашият вятър, разрошил косите,
нашата детска луна и звездите,
нашите нощи на пастра и жмѝчка
в тихото време, обѝчно от Всички...

Може би трябва изправен да крача.
В късните нощи си мисля за начин,
начин, по който тъгата да свърши,
начин, чрез който сълзи да не бършем.

Начин, по който за стари да има
мир и покой в неизбежната зима.
Може ли всеки да бъде разбиран?
Искам мечтите напред да не спират!

Искам в очите искрите да греят!
Нека добро и копнеж да се слеят!
Искам да дишам спокойно и с радост!
Нека запеем за своята младост!

Нека грехът да е минало сиво!
Нека да станем отново щастливи!
Има ли как да обичам за двама?
Всеки обича, но всеки е в драма!

Всеки обича пари да прибира.
Всеки наднича и нещо събира.
Няма ли сцена за топлите думи?
Край на тревоги по битови суми!

Нека тъгата да спре да вилнее!
Нека децата с копнеж да се смеят!
Мисля, че нейде копнежът ми кѝсне!
Мисля, че вече от всичко ми писна!

Писва ми вече от времето сиво!
Писва ми все да не бъдем щастливи!
Писва от сметки, тъга и корона!
Писва от клетки и сълзи да роня...

Писва и питам: „Кога ще се свърши?“.
Може ли мракът на две да прекършим?
Може ли вече да бъдем свободни?
Идва ли краят на дните негодни?...          

Днес ни остава да бъдем човечни!
Нека политнем над сивите пречки!
Нека животът не бъде лотария!
Нека отново издигнем България!