Нека си поговорим, сега останахме сами,
за живота, за съдбата, за временното,
за всичко, което е минало и отново предстои
и да се вгледаме в очите с откровението,
чувайки стоновете на собствените си ритми
и заглеждайки се в звездите замечтано,
като изпием питиетата си бездънно жадни.
И се отпуснем уютно, топло, премрежено
в безкрайното, дълго очакване на позволеното
и забравим всичко ненужно, замрежено,
продължавайки с неочакваното ново желано
и така ще усетим, че всъщност сме ужасно сами ...