На Мария Вергова
В житейски плитчини глава не сврял,
пригалих бос озъбените туфи
и със венец от миди и корал
морето взе за мен, че се натруфи.
На роклята си синя изведнъж
то крайчеца повдигна ловко с пръсти:
брегът бе с цвят на прегоряла ръж,
чадърите - заплели мигли гъсти.
Доде лежах, дваж по-опитомен,
от слънчевото зайче в късна есен,
вълните се надвесиха над мен ...