Тя ми е майка, прие ме с принуда.
Поглежда ме строга с очи от простуда.
Потайно и бързо замахва с ръка.
Ненавист налива в моята съдба!
Нали съм ѝ чужда, навеждам глава,
разбирайки нейните тежки слова.
Детето, което в мен се стаило,
проклина нейното второ венчило!
Тя, мама, е нейде далече, незрима.
Дори и от там не би позволила
ненавист да връщам на тази жена,
която ме храни до своите деца! ...