НЕРАЗБРАН

Още помня аз деня, в който с нея те видях.

За първи път беше толкова влюбен,

а моят живот беше погубен.

Стоях на пет крачки от теб,

а всъщност бях много далеч.

За миг се запитах дали да ти кажа,

своята мъка дали да изкажа.

Но нямаше смисъл в това откровение,

ти не ме обичаш вече – няма съмнение.

Късно вечер при мен се прибираше,

но чувствах аз как бавно си отиваше.

И ето – всичко ми каза,

за всичките случки ти ми разказа.

Беше за нея толкова откровен.

Явно не искаш повече да си с мен.

Изслушах те търпеливо,

събрах си багажа мълчаливо и тръгнах.

А когато се обърнах, ти плачеше.

Но защо?!

Нали ми каза, че така било писано то.

Нали сам така пожела.

А сега ми прошепваш: “Върни се! Ела!”

Не! Няма аз да се върна,

по нов път ще си тръгна.

Но винаги ще те помня – не отричам,

защото все още истински те обичам.

И все пак някога ще се видим,

и ако ме познаеш, ще разбера,

че любовта ни не е била лъжа!

И никога не ще забравя

нашата болезнена раздяла.

И плачът, тогава в твоите очи видян,

завинаги за мен ще си остане неразбран!