Душата ме боли

не мога все така,

нещо в мен гори

подаваш ми ръка.

Времето трепти

всичко в мен умря,

главата ми бучи

подпирам се- ЗЕМЯ!

Защо така все спиш

сляп за ЛЮБОВТА?

Не чувстваш, не гориш

не вдишваш КРАСОТА?!

Шегуваш се, мълчиш

оплиташ ме в нощта.

Самотна чакам те до мен,

но се изплъзваш в тишина…

Откликваш с полутон

през този мрачен ден

надежда плаха, стон-

заставаш ти до мен.

Сянка, лутане, тъга

далеч си от моята душа...

Зова те във съня,

но си оставам аз сама.

Нуждая се от нас

не чувствам аз вина

лежа си в този час,

гали ме сълза...

Сънят ми бяга, не роптая

опитвам се да не ридая,

за себе си да бъда ценна,

а не за тебе само да мечтая.

Така се случва с мен откакто тук

на тази хубава Земя

родих се ази на хората на пук

за да живея в светлина.

Създадох свои правила

не подчинявах се на ТЯХ

вътрешно се свързвах с любовта:

без грях, без болка и без страх

такава ми е песента…

Тих полъх, дихание, лъч плах.