Нестинарска пътека ме води в далечното,
по-далечно от всичко, оттатък безкрая.
Откогато се помня, я виждам все тлееща,
а по спомен е черна езическа рана.
Очертава с контур от изстинали въглени,
прекопиран дословно, релефния профил
на окръжност с вградени икони по ъглите,
и изписва молитвено тягостни строфи.
Нестинарска пътека, затегнала клупа си -
безпосочния пламък край мене се свива,
и от наръча - съчки в нозете ми струпала,
за да помня, от болка, че още съм жива!