Нея – Не!
Ако се плисна, ей тъй – като набрало виме на самичка първескиня –
всичкото небе ще аленее. И от кърви… сто лета ще се отмива.
А как, как ми се синее, Боже! Ала синилото ти, при таквизи не дохожда.
И таз Душа, у мен се мята. И немее, а ръмжи ù се… та чак… сама се глозга.
И как ми се прощава, Боже… а не мога, ей на – връз езика ми е – също пришка,
пустата и прошка. Аха да я издишам…да се търкулне, па да ме Помаже.
Пуста памет! Пуста памет дума – че всичко е скътала. И храни се от него. Като мишка.
Себе храни, а от мен отнема – ден из ден все по е настървена.
Стотина прошки на гръкляна ми. Обесени. А дишат.
И знаеш ли, Боже – нещо под ходилата ми хрущи. Едно такова – сякаш кост се чупи.
Достойнство го наричам, а пък то… се мръщи. Може пък… човекът да сгреши, нали? ...