Бях унил и самотен, бях намразил света, и в гърдите ми тлееше тъмна жарава... Всеки ден бе за мен къс оглозгана мърша. И крещях отвратен; “Суета, суета, по-добре да ме няма, да отмина в забрава, не безсмислици жалки да върша!” Но тогава намерих красиви слова, подарих си от тяхната “тиха магия” и потънах във нейната чудна стихия, и останал без дъх, днес аз шепна; “Това е, което докосва душата приятно, и след него остава красота непонятна!”