Тиха е Луната, но стене сега,
тръпнеща във шепите на мрака -
искряща в страстния си женствен танц
и на фона и очите ми те чакат...
Но от нея откъсвам листо и погалвам
неродените ти, още, медени коси,
защото "когато" е едно със "тогава",
зад завеса от звездна пепел пред мене си.
И Луната във стружки от злато сега роня,
под олтар коленича - икона от плът...
с докосване от вихър, който всъщност гони
времето, за да го спре и да си тук!