Нощ в Старата гора...

Нощта се спусна от звездите

с воал над Старата гора,

зверчетата в деня укрити

събудиха се за игра.

Луната нещо закъснява,

та някак бързо се смрачѝ,

но във столетната дъбрава

просветват хиляди очи.

Във тъмното самотен бухал

мълчи във поза на мъдрец,

обажда се от нейде чухал*-

нали той бoжем е певец...

А в езерото крякат жаби,

щурци допълват този хор,

но от вибрации, уж слаби,

в миг гръмва целия простор...

Със очертания неясни

и причудливи всеки храст

започва бързо да нараства

с размазан в тъмното контраст,

но в приказната му реалност,

неуловим като мираж,

във суеверия отдавна

вграден е нощният пейзаж...

... Край езерото самодиви

подемат в ритъм щур игра-

до полунощ хора извили,

люлеят гъвкави бедра...

И пеят за любов, която

в живота пада се веднъж,

но е измамна като вятър:

жена когато срещне мъж...

... Там, между старите дървета

се движи пътник закъснял,

за самодивска блага срета

случайно тук се озовал,

но изживял със тях легендите,

и омагьосан в Любовта,

той вече няма да погледне

отново с тръпна страст жена!...

Коста Качев,

*чухал-подобна на бухал, но значително

по-дребна от него, нощна птица.