Портокаловият остров сред сивотата на безкрайните следи
отразява се в стъклото на измъчени души от радост.
А смъртта дебне под ръката божия, голяма и могъща,
само нейде тъжният комин пуши с остатъци от дим.
Под тази красота синьото небе се крие с було,
от другата страна измъчени души оставят лилава следа,
само старата липа с окапали листа космата е ръка,
която иска с нежността си тревата влажна да притисне.
Лилавото кълбо, рязано с нож от мрамор,
седи над заспалия живот сред новите огнища,
бавно ще заспи всяка душа, обляна от топлината на нощта,
всеки сам ще се събуди от студенината на града...