Новата татуировка на ума ми
Е бодлива като роза
И скърца като пясъка във Флорида
И не може
Да докосне окото
Плитък гроб
Побира всички от потъналите кораби
И океана скърби
Можеше да бъдат повече
Вълните
Подскачат в надпревара
Разменят целувки
И се прегрупират в колажи
Изрязвам бавно всяко парче
И го залепям в себе си
Разрошвам косата си
Измислям си ритъм
Поглеждам наляво
Втурвам се
Скитам
Бягам
После се прибирам
И си строя укритие
„Всички трябва да умрете” –
Каза пистолета ми
И се насочи към дърветата
Гората се скри
Под поток от думи
„Това е изкуство” –
Каза Уорхол
И нареди нищо
В рамки от безсмислици
И неговото беше колаж
Беше приказка
Докато не го убиха
И аз веднъж начертах една права
Тя се изкриви в усмивка
Размърда опашката си
И си донесе каишката
Така се разхождаме понякога
Под ръждата на октомврийските паркове
Където всяко дърво е колаж
И е изкуство без рамка
А сенките им ми напомнят за Анди
И за изкуството му да създава
Изкуство
24.10.2006
© Десислав Илиев All rights reserved.
Каза Уорхол
И нареди нищо
В рамки от безсмислици"
Аз пък си мисля, че го схванах... поне що се отнася до Анди