Новият ден

... Едва събуден вдъхвам настървено

последните капризи на съня,

щом въздуха е натежал край мене

от аромат на влюбена Жена...

... Стихията на Утрото ме грабва

на Изгрева пулсиращ с Радостта –

зове ме Пътят непознат, че трябва

по него да догоня  днес Страстта...

В мига, във който Слънцето надзърне

зад облака от Вятъра червен –

прекръствам се и без да се обърна

направо влизам в идващият ден...

... А в този  ден аз трябва да измина

най – дългия си път неизвървян:

да падам и да ставам, да проклинам,

ала кого и за какво – не знам!...

Аз много дълго скитах по Земята,

(не си почивах даже в мисълта),

но най–загадъчния:  Път през Необята-

ме чака днес пред пътната врата.

Преплувах Океани и Морета,

в триъгълника на Бермуда бях,

но в картите ми „белите“ полета

привличат ме – и с кръчмите във  тях...

А най–красивото Море навярно

е с най–зашеметяващи вълни,

но крие гибелни скали коварно

и фарът им – не свети може би!...

Най–прелестната слънчева пътека

от Вятърът люляна със финес,

която недостъпна е за всеки,

като поклонник  ще измина днес.

Страстта от най–стихийната ми Буря

все още неизбежно предстоѝ...

(Когато такелажа се разтуря,*

а Океана става на вълни.)

... Но този Ден едва сега започва

и тъй далеч изглежда ми нощта,

че вярвам Времето да стигне точно

за толкова пропуснати Неща.

Днес сам: „на попрището жизнено в средата.”**

разбирам как безумно разпилях

на Младостта си вихрена благата,

но пак ги искам – с „греховете“ в тях!...

А най–прекрасните  сега „горчиво”

очаквам със премрежени очи,

но Вятърът ги грабва закачливо

и тръпнещи превръща ги в мечти!..

..................................................

... Най–хубавите думи, Скъпа моя,

вавярно ще пропусна в любовта!...

...но няма с гняв и да нападам Троя –

насила да те връщам  у дома́!...

03.05.2020.                                           

*такелаж: съвкупност от корабни  въжета, скрипци

и други, с  уреди за боравене с тях.    

** по Данте Алигиери