НОВИЯТ АТОН

Светът край мен прилича на Атон

с десетките си манастири черни.

Тук полъхът на вятъра е стон,

тук клепалата бият за вечерня.

Обител до обител.

Странен мир –

безмълвен мир, горчив и неприветен.

Тук всеки сам е паство, сам е клир

и сам си опрощава греховете.

Защото в този мир накрай света

не грешници, а мъдреци са сбрани –

далеч от всяка мирска суета,

след зли съмнение и тежки рани.

Те носят в дън душите странен грях

и странна тъмна болка ги изгаря –

най-светите им храмове са в прах,

и в прах –

най-съкровените олтари...

... Защото покрусен, обезверен

човек се лута сред мъглата гъста

и идва,

непременно идва ден,

не да запали свещ, да се прекръсти,

а сам да срине вдигнатия храм

на вяра, обич и надежда в дните

и да премине в този мир.

                                              И там

наместо храм – да съгради обител.

И да зазида всеки път навън,

да сложи три огромни катинара,

за да остане сам със своя сън,

с тъга и болка,

взети за другари.

Не вярваш ли на този нов Атон

– един душевен мир на самотата –

в това, че грозният ни свят е стон,

сред който глухо бият клепалата?

Тогава виж, каквото аз видях

с очите на сърцето, дето плачат:

безброй олтари, сринати във прах,

безброй самотни скитове сред здрача...