НОВОЛУНИЕ

 Скитах се в дебрите на сърцето си,

 в пустошта, наречена Душа,

 и нищо не открих –

 само пространство, празнота и белота.

 Изкъпах се в сълзите ти горещи.

 Сега солена съм, но туй е хубаво.

 Отрекох се от всичко неотречено,

 само за да видя Слънцето още веднъж.

 Ала лъчите му сияйни ме опариха,

 стопих се, гравитацията ме привлече.

 Пропих се в рохката земя.

 Въздигнах се по пълнолуние, за да докосна бледата Луна.

 Но не намерих я,

 крадецът бе ме изпреварил.

 Ах, Месечке, не ще те видя вече.

 С звездите ще се срещна най-подир

 и заедно лика ти вечен

 ще запечатаме във космоса на своя тъжен мир.

 Нозете ми от мъка натежаха,

 сърцето ми се сви,

 стесни се и душата-пустош,

 а белотата снежна се стопи.

 Край ствола на върбата ще се скрия.

 Не ще усетя как ще си отиде Времето

 и в сянката на вечността

 снегът ще ме засипе бавно, леко.

 Завита презглава със лед,

 ще те сънувам непрестанно -

 от унеса си как се будя,

 щом светлината нежна ме целуне хладно.