Усмихвам се.

Това добре го мога.

Обичам да се смея по ирония.

Така ме виждаш.

В светлата ми роба

не ти прозира тъмната история,

която и не искаш да научиш.

И по-добре.

Че ще се случи

един от малкото ми страхове -

да може някой да ме разбере.

Да се опре до дъното ми,

някак си небрежно,

но непринудено и с много нежност.

И там да спре. И да изчака.

Тогава

зад усмивката, с която

така съм непринудена и грея,

да види ясно,

дето друг не смее -

една причина мъничка, но значеща.

Кое е нещото, което с липса ме владее,

но за което

не мога да заплача.