Стиховете пишех си в тетрадка.
Пишех и сама си ги четях.
Пред приятелка една споделях, плаха:
“Виж, отново вдъхнови ме тоз инат.“
А вдъхновение не липсваше, признавам.
Сърцето ми тогава бе изпълнено с любов.
И всеки жест, всяка дума, всяка грешка бяла
в рими прекроявах и градях ти образ нов.
За творбите ми велики ти така и не разбра.
Вълненията бяха други в младините ти лудешки.
Сменяше момичетата, всичко беше на шега,
Влюбени сърца, стихове и трепет не бяха в твойте сметки.
А аз научих се да гледам отстрани, с копнеж
да чакам някога и мен да забележиш, но уви,
ни руса бях, нито те преследвах, не беше ми стремеж
за любовта безценна да ти падам на колèне.
Остана ми в сърцето тайната любов.
Със себе си те носех, накъдето да поемех.
Никой не успя да застане на пиедестала ти висок,
сърцето бедно никой друг не случи да превземе.
И сблъска ни живота в този ден случаен.
В парка го държеше за ръчичка, едва те разпознах.
Откраднало усмивката ти и с поглед тъй сияен
детето ме посочи: “Тате, мама там видях!“
Сконфузен и засрамен ти ми каза: “Извинете!“
и момченцето задърпа, сякаш вещица съм зла.
Забързах крачките, реших, че нямам друго време,
изрекох първите си думи: “Любов, как не ме позна?“
Спря стъписан, в очите ми за първи път погледна.
Опита да си спомниш, наум затърси имена.
Все така неопитна, и влюбена, и дребна,
пред теб стоях, очаквах да решиш дали съм твоята съдба.
Днес отново стихове си пиша в тетрадка.
Показвам ти ги гордо, четем ги на нашите деца.
Спомените заедно си трупаме, но не в папка,
а изпълвайки си дните с радост, грижи, с полезност за света.
28.12.2022 Ким Джаксън
© Боряна Христова All rights reserved.