Не идвах за да питам аз хиляди неща,

                                  зададох ти с усмивка един тъй прост въпрос,

                                  да зная исках търсиш ли вечно любовта,

                                  обаче се оказах един неканен гост.

                                  Не исках куп въпроси да трупам върху теб,

                                  за мен не беше важно с колко си била,

                                  прониза ми гърдите един поглед свиреп,

                                  не се стопи, изхвърлих аз моето Ела.

                                  Отговор веднага не, не даваш ти,

                                  вечно закъсняваш за чуждите мечти 

                                  тук недей да идваш, ти много закъсня,

                                  да хвърля ме принуди разкошната луна.

                                  Няма да питам нищо, всичко аз разбрах,

                                  исках да те имам, сега не знам защо,

                                  много, много бързо аз празното видях,

                                  обувките подмятат обидено листо.

                                  Няма да питам нищо, защо попитах аз,

                                  защо с въпроса простичък днес погалих те,

                                  пет минути, все едно че не беше час

                                  просто в ръцете ти бях чуплива вещ.

                                  Тръгнах си обиден, безкрайно огорчен,

                                  защо като попитах те ти ми се изсмя,

                                  нежност рядко давана дадох ти от мен,

                                  хвърли я и стъпка я и ще си сама.

                                  Мина време, мисля за толкова неща,

                                  значимо нещо даваш а сякаш не си дал, 

                                  какво ли по-значимо е от любовта,

                                  че я носиш в себе си друг не е разбрал.

                                  15.12.19