Живееш в лудия град,

опитваш да не си му във власт.

Не виждаш, не чуваш, за да не влезеш в капан.

Спасени знаеш, че ''САМ ще си дам''!

И онова нужно ''сърце от стомана'',

всекиму искам да стана.

Да затръшвам вратите на детския плач,

да отминавам бедата през друг тротоар...

Да не виждам жената с цветята в тъмния здрач,

да изхвърлям храната пред гладната твар.

И моите грижи броя и броя...

И запасявам се с нови - за утре, за "след".

Да не би, свършвайки, да ме накарат да взря,

че и друг има камък, че и друг "заболя".

Не свършвайте, моля! Не искам да знам!

... За онази, за онзи... за него и тях.

Във вълци сме - цяла тълпа-

без стадо, без вой, със зъби в плътта!

Живея за мен, живея сега,

и ти като мен - добре сме така!

И онова нужно ''сърце от стомана''-

за радост успях! За радост, то стана!

И пускам канала само за късния филм,

симулирайки чувство, емоция... мим.

И все още казвам "здравей" - наум и макар,

за Джако не плача - приемам за  "зар".

Живея за мен, живея сега,

и ти като мен - добре сме така!