Обесени на времето висим
и цял живот измерваме с бесилото.
Житейски опит, мъдрости, сълзи,
но... има нещо странно, нещо гнило.
Уж наше е, защо ще ни душѝ,
нали само за целите ни служи,
а ден след ден, по малко ни руши
до жалък труп, пресъхнал и спаружен.
Не дишаме. От примката боли.
И вик, и песен, в гърлото засядат.
Гласът, посипан с борови игли,
брои секунди – стъпчици към ада. ...