Обич

В тъмното стоя сама,
жена опусната и бледа,
въздух аз едва, едва
се мъча да поема...

Усещам краят наближава
и пот студена ме облива,
животът като плаха птичка
усещам как отлита.

Преди да си отида
иска ми се някак да оставя
на детето мое обичта си,
Дали ще ме познава...

И нощем тихо
при него аз да ходя,
като полъх лек
румените бузки аз да галя...

А майчината обич вероятно
от друга ще получи...
Някак думичката „мамо”
ще носи тъй болезнен спомен...

Не, по-добре за мене
нищо да не знае,
така вината за смъртта ми
няма във сърцето си да има...

Да продължи живота си напред,
да израсне здраво и голямо,
да има то семейство свидно
и детето и да казва „Мамо, мамо!”

- Виждам го...  Да, това е!
промълвих тихо.
- ВЕРОНИКА, какво ти става? -
уплашен Анди ми извика.

Очите си отворих леко,
усмихнах се с последни сили,
издъхнах таз прекрасна утрин,
когато слънцето леко на хоризонта се издигна...