Ливадата в сърцето ми е овършана из основи
и то от най-познатите за мен лица,
устите им големи са ръждясали окови,
защото са лишени от копринена душа...
Нима очакват да съм мека, като одеяло
и да попивам мълчаливо техните слова?
А после бързо да начупя свойто цяло
и на подметките им благосклонно да го закова?!
Нима аз трябва да съм няма птица,
която слуша безвъзмездно песента?
Да бъда празна, чисто бяла скица,
изцапана със кикота на плесента? ...