Обичам утрото да пламва и във искри да къпе есента,

дъждът да сипе тихи вопли, като на птица песента,

а аз унесено да крача, подритвайки листата пожълтели

и срещу мене пак да тичат забравени мечти, поизбледнели.

Морето да е тихо, за пред буря и в мен да се разливат океани.

 Във залеза омаен да се скрия, прегръщайки очи непожелани...

Когато легна вечер да сънувам сатенени крила на пеперуди,

които пеперудено целуват на лятото горещите заблуди.

Със чашата кафе на сутринта усмивката ти топла да изпия

и малка капчица горчивина за утре сутрин да си скрия.

Обичам да живея в своя свят, макар за тебе малко непривичен.

Ела, във него пристъпи! Той не е лош, той просто е различен...

На вятъра с безшумните криле към вечността стремглаво да се нося,

да се усмихна бодро на скръбта, през мократа трева да тичам боса.

И облаците в сивото небе мой спътници от утре ще наричам...

Аз дишам, смея се, горя и никога не спирам да обичам!