Що ли в синевата горе жалиш, къдрокоси скитнико небесен?
С ручейчета бистри от сълзи поливаш крехките тревици!
Онемял простора слуша на валмите тъжната ти песен
и на нея да пригласят в трели подемат птици сладкогласни!
Защо ориса ме, Творецо благ,
битник и бохем да бъда в своя полет?!
Отдалеч да гледам на земята как,
с настъпващата първа бяла пролет,
лицето на кокиче се разтваря в цвят
и от снагата на момиче в младостта,
как израства в топола истинска жена
ослепително красива, пълна с чаромат?! ...