Денем е, а всичко е потънало във мрак. Шумно е, а само тишина се чува... Една сълза отронва се и пада пак, а ехото отеква и в далечината се изгубва... Седя сама във мрачно-горзната си стая, а мисълта ми нейде другаде се извисява... Ах, как отново искам да мечтая, но силна болка това ми забранява... Тя влязла е в сърцето ми нещастно, души го, къса, тъпче и дере... Зарад нея то е вече празно и се моли по-скоро да умре... И спомени нахлуват безпощадно, опитват да запълнят дупката във мен, но болката поглъща ги тя кръвожадно, а само ти за всичко си виновен... Нима по-красива, по-добра е тя от мен? Нима наистина ти не разбра, че аз живеех ден за ден, единствено за твоя поглед - пронизващ ме като стрела... Дори когато жадно те изпивах със очи, а тя отблъскваше те надалече... дори тогава ли, за миг дори, моя поглед не засече? Защо ли продължава да боли, да те желая както никой друг... като надеждата и моите мечти умряха след като си тръгна ти от тук... Ех, как исках да бъда щастлива за първи път в моя живот... А сега болката ме убива, а ти за другата на всичко си готов... Но за нищо аз не съжалявам, поне научи ме какво е обич... макар със болка всичко да заплащам, отново бих предпочела тази орис... А за себе си единствено желая след време другиго да срещна, който ще ме научи отново да мечтая и ще ми даде обичта си гореща!
Next from category
Next from the author