Напускам катедралата на старата ни вечност

и любовта си вземам като вярно куче.

Сърцето ми отдавна е гаргойл,

жадуващ кръв,

но през повечето време е опитен позьор

с декоративна стойност

и неясен произход.

Еретичното ми тяло

е просто жертвеник

за твоята тиха скръб.

Как да те докосна –

роня се на паяжини по скулите ти.

Няма надежда, никога не е имало,

но въпреки това ще се преструвам,

че съм твоята изящна обесница

под общото ни строшено небе.

А моето сърце е тъжен олтар -

древна земя на пороци,

наранена от змийските зъби

на безбройни лъжи и неверия.

Целуни влюбено болките ми,

преди последния вятър да затръшне

с безплътна ярост вратите

и укроти пощурелите видения

вдигащи вихрушки от спомени

дълбоко в кухото ми аз.

Твърде е рано за изгрев,

твърде е късно за път,

но моля те - вместо сбогом -

събери пепелта на сянката ми

и я разпръсни в лицето на нощта,

сред дрезгавите писъци на гаргойлите...