Студът отряза песента на птиците,
начупи я на крясъци всред мрака,
проникна до дъното на зениците,
подви си опашката и зачака.
Изкусно целеше се не къде да е,
а в дълбокото – в човешкото сърце.
Присви се то - също уплашено врабче
за бяло утро цяло закопняло!...
Не смееше да скача на едно краче,
припърхваше някак тъжно и вяло…,
но още къташе вълшебното зрънце,
от което цвете би избуяло…