Ти пак премина като вятър,
помел смъртта на тишината.
Погали всеки сантиметър,
отнемайки му самотата.
Ти пак премина като лятна буря,
помела всяка щипка сивота.
Развя косите, зареди ги с вяра
и за утре да си имат топлина.
Ти пак премина като дъжд пороен,
помел сълзите с облачен памук.
Ах, как обичам да не си спокоен!
Инак няма смисъл да те чакам тук.