Копаех си кротко лехичката
през неделната пролетна утрин.
Край мен ромолеше рекичката
и във клоните кос се притули.
И, както попържах Всевишния,
тъй – по навик, дори по природа,
щото вятърът беше ми бишнал
оградата току върху двора,
заоблачи над мене – и сякаш
чадъра си плажен разтвори
някой – и под широката сянка
благо и кротичко заговори.
(Така поласка ме естествено
това ненадейно внимание.
Реших, че напълно е честно
и си струва цялото му старание,
дето Господ реши да погледне
във градинката моя и двора
и на облака свъсен приседна,
закотвен в небето отгоре).
– Ти, човече, пчелата видя ли? –
както златни прашинки събира
от прасковен цвят до магарешки
трън – тя смисъл във всичко намира.
Дали птицата чул си зарана,
миг преди да си дръпнал кафето,
как припляска от багри обляна
и политна за клечки в дерето?
И още със сън по клепачите –
току да си отвориш очите –
дочу ли как тропат кълвачите
на дървоядите по вратите?
Тук си има закон и подредба
да я следват влечуги и птици,
и мушица, и заек, и червей,
даже хитрата рижа лисица.
– Аз да кажа, пък ти да ме чуеш –
тя, пчелата, медосва. И жили.
И кълвачът от шум е изкукал,
а пък червеят корена пили.
Ала, Господи, колкото грешно
и да бъде окото ми, то си е
моето, даже твърде човешко.
Да простиш обаче, е Божие
дело. Върши си го и не спирай,
да бъдем хрисими не очаквай.
По-добре е с грешки орисани
по човешки да стигаме някак.
А Той веждите бели навъси,
но пък после с усмивка широка
дъждец златен отгоре поръси
и избърса горчивата нотка.
© Валентина Йотова All rights reserved.