Да се сгушим на ливадата във моята душа?
Там е слънчево и топло -
ще се скрием от дъжда.

Тук на този свят
е някак неприветно.
Няма го кехлибарения цвят,
който аз търся безответно.

Него го има само в твоите очи,
същи като дъбова гора,
окъпана в есенни лъчи
и пълна със безброй листа.

Тъгата ли събираш там,
или пък живота пиеш бързо и самотно.
Отговора на таз загадка аз не знам,
а и ти не винаги отговаряш ми охотно.

Тайнствени извори са те -
пълни са с любов и обожание,
чисти са като на мъничко дете -
пълни с любопитство и желание.

Невъзможно е човек да не потъне в тях,
да не бъде магично завладян.
В зениците ти сякаш е посипан звезден прах -
всеки излиза от тях напълно обладан.

И си мисля:
Ако друга те погледне?
Ако види този златен цвят?
Ако на твоето рамо се облегне
и те сметне за най-интригуващия непознат?

Ти пак с тези вълшебни очи ще гледаш
и пак това спокойствие ще раздаваш.
Дали любовта ù ще пренебрегнеш?
Или пък във нейния душевен парк ще забегнеш?

Това толкова страшно ми се струва,
та то само от мисълта боли!
Да, любовта не се купува,
но за да останеш, кой и какво ще те задоволи?

О, дано тя - случайната минувачка,
не види това, което аз виждам,
дано не разбере, тази глупачка -
да продължи по пътя си - не искам да я обиждам.

Идеш ли на нейната луна,
аз ще прегоря като слама,
ще изчезне тази хубава трева
и ще бъда обречена завинаги в пустошта да остана.