Разрушеният град слиза в моите сънища,
сякаш късче пейзаж на побъркан художник.
Виждам сградите там да стоят непокътнати,
чувствам в себе си хлад като дъх на отвъдното.
Крача тихично аз по притихнали улички,
не достига ни звук до ушите нечуващи.
А до вчера бе ад, тук се сипеха бомбите,
куп от мъртви тела вплели бяха отломките.
Но сега в тишина аз се лутам във тъмното,
питам тяло, душа как достигнахме дъното.
И надежада в мен е изцяло очукана,
а боли всеки ден същността ми напукана. ...