Океанът...1
(поема)
Застанал на брега на Океана*
с вълните си говоря като луд
и грабва ме внезапната покана
да тръгна в откривателски машрут!...
... Към бягащи в безкрая хоризонти
с пропуснати от картите скали,
през ужасяващите преизподни
на бесни урагани и мъгли...
Миражните огньове на маяците
със гибелната своя светлина,
проблясват там с надежда за моряците,
но водят към деветата** вълна...
На бурите зловещата мелодия,
със всеки свой отделен обертон,
звучи във сатанинска полифония,
но с цялата стихия в унисон...
Витае, в прелъстителните песни
на тайнствени сирени похотта,
и с предложенията интересни
от техните обятия в нощта...
Знам гибелна е всяка страст гореща,
с която обещават те любов,
а толкоз лесно във посока грешна
те води съблазнителният зов...
... Но случват се обаче дни прекрасни,
в които Океанът засиял
след залеза на Слънцето не гасне:
– величие във прелестта събрал...
И светлина от бездните извира,
и толкова вълшебно е това,
че ако там си, трудно се намират
(магията да изразиш!) слова!...
А в залезите, с тайнствено вълшебство,
Стихията е върнала във транс:
светът обратно в ранното му детство
със шеметен на светлините танц...
И духат ветрове успокоени,
люлеят бели, гривести вълни...
А Океанът, в прказно безвремие
със Вечноста там, дните не броѝ...
Когато пък Луната се подава
зад хоризонта с луди светлини,
увлича те пътеката тогава
и тръгваш по игривите вълни...
... Изгряват най – красивите съзвездия,
а тяхната далечна светлина
разпалва огън в тайнствените бездни
и пламва сякаш цялата вода...***
... В такава нощ моряците разказват
легендите от Стари времена,
в които и жените не отказват,
и винаги достигаш до брега.
И корабите даже не потъват,
попаднали в око на ураган,
платната по стихията опъват,
със едноок на руля капитан...
... А после някой почва да разправя
легендата за залезът зелен,****
и как, ако го видиш ти, тогава
щастлив ще си до сетният си ден...
... И в утрото, отново ветровете
на изгрева в стопеният метал,
магически размесват цветовете,
и Океанът засиява цял!...
Внезапен вятър в порив щом премине –
разпенва тъмносинята вода...
От тази пяна раждат се Богини
със шеметна, митична красота...
Летящи риби***** с устрем там планират,
подобно птици в радостни ята,
а после Океанът ги прибира
до следващият полет в утринта...
По двойки скачат гъвкави делфини –
красиви във любовната игра,
а слънчев лъч по тях ако премине
изписва ги във прелестна дъга...
... Моряците, като номадско племе,
живеят в Океана без адрес:
сами от историческото Време –
те още там живеят си до днес...
А радостта им се описва трудно
изкочи ли на хоризонта бряг
и оня вик: „Земя!!!...”, когато лудо
крещи и всеки зърнал го моряк...
* * *
... Попътен вятър в мачтите играе
и гони неуморните вълни,
а под платната вечно се мечтае:
за бряг и дом, за ром и за жени...
Едно време в Океана
* * * * * * * * * *
*Атлантическия бряг на Андалусѝя, Испания.
**според моряшките легенди- деветата вълна е
най – силната.
***в южните ширини на океаните нощем водата
свети от фосфоресциращия планктон.
****според моряшката легенда на 1000 години
веднъж последният лъч на залязващото слънце
над водата е- зелен. И който го види ще бъде щастлив
до края на живота си.
*****в южните щирини има „летящи” риби, които
планират по вятъра над водата на ята.
© Коста Качев All rights reserved.