В онази нощ луната срамежливо
усмихваше се тихо на звездите.
Сгъстен от трепет, въздухът опиваше.
На лято пак ухаеше неистово.
А вятърът със нежна длан, невидим,
тревата милваше смирено влюбен
и шепнеше й самодивски стихове
от думи, в заклинания изгубени.
С вълшебен глас повика ни гората
и с билка за любов ни омагьоса.
Светулки като свещи затрептяха.
Душите ни докоснаха се боси…