Омръзна ми да сричам думите измислени -
оригинална пустош в непрогледна празнота.
Да зея в словоблудства приказно безсмислени
и чудом да се чудя: ”Само с мен ли е така?...”
Омръзна ми да чувствам емоции неискрени -
жалея псевдо-мъка и радвам с псевдо-смях.
И всичките похвали с гордост сме окичили,
та чак да не повярваш… И аз ли съм от тях?...
Омръзна ми да чакам нещо по-нормално -
човешко, приемливо, без излишна суета.
Да не е много стряскащо, ужасно и фатално...
Такова още има ли?... Май в старите неща… ...