Как ли не драсках с нокти черната земя... така ли ще оставиш моята душа? Колко гнил и развален си ти сега, а аз оставям се в мръсната ти ръка. Много ти е времето с мен. Мляскаш и дъвчеш ден подир ден: разкъса плътта ми, разпъна ме цяла - залък по залък почти не остана. Помня болката, разплаканите нощи - от мене остави бездиханни моши, но страшното е, че не мога да избягам. Опитах вече: тръвам и падам. Защото след мен няма даже и сянка, само очите на пепелянка. Така свикнах с теб, че забравих да взимам, любов да не прося и мнение да имам. Такъв те заслужих - лукав и себичен, идеално напасваш на живота ми безличен.