Душата ни осиротява всеки миг,
щом близък наш политне към небе.
Денят ни става пуст и много тих,
все по-празното отвътре ни боде.
И сякаш се смаляваме… кап, кап
подобно капките от свещ горяща,
прогаряме за миг и ни остава знак,
сподавен вик в гърло се заклещва.
Осиротяваме, смаляваме, топим,
а те множат се, сбират се отвъд.
За нас остават спомени и да тъжим,
за тях – безкраят и светлина по път. ...