Небето разблестя се синьокрило,
сурешно.
Горчи.
Като кафето ми.
Очите си отдавна съм измила,
но остатъкът ти
лепне по ръцете ми.
Не биваше! (повтарях си стрократно) -
капризите на нощното будуване
НЕ БИВАШЕ да се превръщат в залък,
непреглъщаем рано сутрин...
В СБЪДВАНЕ.
... И страх ме е от всеки ден нататък.
Хавлията не ще да те попие;
кафето по-безвкусно е.
Отвсякога.
Не знам дали аз, или ТО ме пие.
Погълна ме, разбираш ли -
в минута
забравих името, което нося;
забравих, че лежи до мене сгушен;
забравих се в теглото на въпроса -
ЩЕ СЪУМЕЯ ЛИ ДА СЕ СЪБУДЯ
от тежките ръце
на ежескуката
в прегръдките му, или ще се губя
всяка сутрин,
лепкава от мъката

по теб...

Реалност.
Чашата е празна.
Небето синьокрило разблестя се.
Остатъкът от теб ще се размаже
по червилото ми...
Другото -
нанайси.