С бляскав поглед се прокрадваш в мислите ми,

с плахи стъпки идваш и чукаш на сърцето ми - не, спри, не влизай, не отново...!

Ти не беше там, когато със счупени криле се опитвах да полетя,

но как ли да те има, та нали сама аз те спрях...

Питаш се защо съм така студена, защо за теб съм далечна,

питай и защо земята се напуква, защо морето пресъхва, защо клоните на дървото се отсичат, защо сълзите ми се стичат - не, недей, не питай вече...

Отдавна спрях да искам да те чувам, за да спре да боли, за да спре да вали...

Нож в гърдите си забих - да, без теб продължих...

Май е по-лесно да нямам сърце, да нямам очи, да нямам нищо!

Не искам и нуждата от спомена, не искам и допира на устните ти,

не  искам да чувам гласа ти, не искам да ме молиш...

Искам да съм на друго място, когато ме викаш, да стоя далеч, когато се опитваш да ме видиш, да не чувам, когато казваш, че не разбираш, искам да не знаеш колко съм сама...

Затова, моля те, иди си, непосилно е да те отпращам всеки път, убийствено е и да гледам как си тръгваш, не разбираш и никога няма да осъзнаеш защо го правя - но тръгвай, не се обръщай, върви, пътя си без мен продължи...

Аз отново ще изтрия сълзите, ще събера мечтите в малък куфар и ще се моля някой ден да го разопаковам заедно с теб...