Издишах,
и с издишката оставих тялото си долу да лежи без думи, нито стон.
Погледнах всичко отвисоко, душата моя гола
без бряг и котва, без подслон.
Летях и носех се и чувствах,
без обръщане назад
останките от белег безпощадно срутвах-
не спрях се дни наред, напуснах този свят.
Едва тогава се обърнах, погледнах там под мен.
Аз-толкова високо, а светът отдолу малък и наивен, смешно пременен.
Един след друг покривах демони, вулкани с обширните крила.
унищожавах, докато нищичко не ми остана, чак тогава аз усетих свобода.
Освободих се и се превърнах в космос –
целият простор и тишина живее в мен,
усетих – щом в мен допуснала съм Господ,
не ще застане нищо между мен и мен.
От високо бях готова да се върна пак.
И вдишах...
© Петя Маркова All rights reserved.
от земните болки и тревоги, от разочарования, обиди и
причинени му злини, той се издига над всички това и запазва
цяла душата си, колко повече, когато е приел Бог в сърцето си!
А тук лирическата е успяла! Поздравления!!! 🌸